Блог-ателието на Владислав Юруков

Звезди, небе и лунен камък.
Очи, дете и буен пламък.
Шумоли нещо в храсталака
не смятам тук да го дочакам.

Препускам бясно в тъмнината
наблизо следва ме съдбата.
От нея бягам от години
дано сега да ме подмине.

Пристъпи нежно във съня ми,
с милувка сътвори нов свят,
поведе ме тогаз в света си,
загърната в халат
на малки розовички пъпки.
Щом вдъхнах този аромат,
събудих се – усетих същината,
малка роза до главата
ми напомняше за теб.

В непорочната девица
блесна мъничка искрица
и от нея лумна пламък,
от сърце й падна камък,
щом й дадох във подарък
огъня любовен, жарък,
а страстта изпепели ни
в пламъка си прероди ни
щом ми даде тя да пия,
от любовната магия.

Човек щастлив е докат търси
своят път и цел в живота,
но постигне ли целта си
тя превръща се в Голгота.

Често невъзможно се явява
щастието със десница здрава
да притеглиш към сърцето –
туй изпитва го детето,
пък и стареца столетен,
до дъха последен, сетен,
нивга няма да престане
щастието си да дири.

Но най-тежко е когато
Щастието е до мен,
ала чувството най-свято
Не споделяш този ден.

Аромат на ябълки и канела. Малки кафенета, пълни с малки хора – някои безгржни, други забързани… Прозяват се, почесват се, бъбрят, припичат се на слънце…

Хихихи. Пролет е. Цъфнали кестени, сенчести тихи улички в родния град…

Тананикам си старата песничка дето нищо уж не се случвало в такива градчета – най-много да се влюбиш… Е какво пък, оглеждам се за някоя девойка, в която да се влюбя от пръв поглед… Тц – никой няма, ако не броим бабката дето продава маруля… Ех, то и любовта от пръв поглед не е за всеки – трябва или да си в някоя холивудска продукция, или да приел нещо със сложно химическо название (разликата между двете май не е голяма). То и стандартното влюбване си го бива:))

Малко е странен периода на „Фанта иска да ти каже нещо“ т.е. когато сте САМО приятели. Където го няма сексът, само там вирее приятелството между двата пола. И се притесняваш, защото си на път да изгубиш приятел. Ама „Който играй пичели, който ни играй… ни пичели“ – сентенция, гениална и проста като автора си.

-Пресни марулки баби?!

- Тц.

Изчерпателно – няма що… А като си помислиш, че и тя е била млада… Хора се раждат, влюбват се, женят се (не задължително в този порядък), после единият умира (уф, от кой филм беше това?)… Грубо…И какво ти остава освен егоистично да се надяваш ти да си първи… Още по-грубо…

Липи.. Градина.. Цвят.. Червено.. Залез.. Розарюма.. Червена роза.. Устни..

Целувка.. Ти… и аз… и чай от ябълки и канела.

небезвездикометажеланиеръкавръкастуденотоплинадокраянавечносттаиначалотона- безкрайността.

Encore une fois…

ENCORE UNE FOIS!!!

През главата ти минават десетки мисли едновременно, чак ти е чудно, че гласът ти се е променил – някак по-дрезгав, запъваш се. Казваш й…

Чакаш. Мислите ти обаче не спират – „Ти обичаш маруля!! Защо днес не си купи?!“

Целувка?! Устни?! …и т.н.?! Светът се е променил – остарял е с още едно признание, с една любов? Или разбити мечти?

И утре е ден, но нощта също е дълга… Дано да се събудиш!

Събуждам се на чуждо място… Чуждо и познато едновременно – знам че това е което е и което може би трябва да бъде, но ми е трудно да го възприема… Може би само проява на тежка форма на сутрешна неадекватност. Излизам от стаята и тръгвам да преоткривам старите нови неща. Не се обръщам. Нещата зад мен може би се променят, може би не… Какво значение има щом съм се отправил към нещата напред?

Добре подредена градина – зелена… Красива е. Колко ли време имам да й се любувам? Ако спра сега, ще мога ли да продължа нататък? Ако продължа нататък ще намеря ли нещо толкова прекрасно? Ако не продължа ще науча ли отговора на този въпрос?

Излизам на пуст плаж. Разпилени камъчета, ситен пясък, разпилени чувства… Белите вълни не могат да отмият спомена. Споменът пази белите вълни… И розово езеро… И мирис на цветя. Лебеди в покоя на бурята…

Вървя сред руините на каменен град. Пусто и самотно. Малко очарователно, малко тъжно и … незабравимо. Помагах на първите строежи… Бях там когато хиляди хора пъплеха по калдаръмените улици, жужаха като кошер и вечер заспиваха сити и доволни. Плаках когато стените се срутваха върху главите им. Виках ги сред останките и развалините… Сега просто търся нещо. Там някаде сред руините е останало сърцето ми, а без него не мога да стигна там на където съм се запътил. Към края на света.

Стигнал съм до гробища. Стари надгробни плочи. Хора които са живели, обичали са и са били обичани, трудили са се неуморно… после са се уморили. Погребения в дъждовно и кално време с няколко близки скупчили се под сивото небе.

Сега времето е ясно. Но птички не пеят. Животни не тичат в гъсталака. Тъжно е слънцето да свети само за мен. Тръгнах си от там.

Вървях, вървях, вървях докато стигнах… края на света.

После повървях още малко.

Събуждам се на чуждо място. Чуждо и познато едновременно…

В мрака изникват два силуета.
Прегърнати, събуждат във мене поета.

Но кому са нужни поети?
Наредни като математически формули куплети?
Кой живее зарад пустите рими?
Лунатици и луди са тези
що в стиха дирят утеха,
що се опиваха от изказа сладък
и поеха по бледа пътека
озарена от слово и мисъл.

Луди са тези, че следват мечтите си детски,
луди, щом вярват в доброто.
Полудяват щом зърнат неправда,
побъркани щом дирят прошка за злото.
Нормалните хора останаха само
на тях не им трябват поети,
нямат нужда от приятелско рамо
ни стихове, рими, сонети.

Защо са толкоз нещастни тогава,
че пламъка в душата не свети?

Утро. Селска стая. Парцаливи черги по пода, влажни петна по стената и студен въздух, за който пет пари не даваш под топлия реснач. Над звуците от дрънкащи кози и овце в далечината, се извисява дрезгавия глас на кукуригащ петел.

„На супа да станеш дано!“. Топла подлучена супичка с много червен пипер. Не е като свинската шкембе-чорба ама бива. Според старата максима махмурлука го оправят … Бе там разни работи…. „И една подлучена супа“ ще добавиш. А като се замислиш за възмущението си от пияниците дето се клатушкат сутрин рано към шкембеджийницата… Е, ти не си такъв. Може би само докато се добереш до шкембеджийницата. Но повече няма да си такъв.

Кебапчета с гарнитура, салатка от кисели краставички и „Пещерска гроздова“. И вярна дружина за сладка приказка и раздумка. Е, по едно „Наздраве“. Не че ще пиеш – ама зарад приятелите – да вдигнете заедно чаши, да сте колектив. А пък ракийката сгрява. И Минко идва с тавичка мариновани… „чушчици?!“. Ех, сега да имаше и туршийка с кисели доматки. Ммм. Е, Минко има. Минко знае, че ги обичате. Минко носи доматките. Минко знае, че и него го обичате. А „Пещерската гроздова“ нещо вече не люти в устата. Само сгрява. Приказвате по работа. Ммммдам. Вие обичате работата си. Как пък се събрахте такива. Стоматолози. Обичате да бъркате в устите на хората. Да им човъркате по зъбите. Особено Минко. Време е да се извадят снимките. Неее. Не голите бебешки снимки на Янков, макар че и те са интересни. Вече сте разхвърляли между краставичките и чушчиците рентгенови снимки на пациенти. я с гангрена, я с абсцес или допълнителен костен израстък… Пулпитите са само за бройка. А пък е весело. Винаги е весело. И топло. И има кисели доматки. И жени. Ха – жени. И … доматки … кисели…

„Кукуригу-у-у-у-у…“

„Да станеш на супа дано!“