За гостоприемството
- Нова Година във Варна? Че то на другия край на хуя ми бе батьо! Ама знам, че добре си прекарвате по Толбухинско, що да не дойда?! Ще мина през София, тъкмо да видя Владиковия как се е подредил, да не ми е на кахър и паля гумите за Тулбуин.
- Ало, Митко? Ааа, как си бе батенце? Добър ли е секса? … Ще ти дойда на гости на 28-и да те видя как я караш, че после отивам към Варна.
- Ооо Янков, шо стаа? …(- Па те я!)… – Ще дойда за НГ в Добрич и Симеонов разправя, че у вас място за спане бол? … – Супер батка, айде като пристигна и направо у вас.
…
28.12 – (1430) Зареждам за двайсетаче на Чесън-ойл пред ЮЗУ-то и настъпям по Е-79. На лаптопа съм свалил карти на София, Добрич и България. В жабката имам карта на София - не че ще ми трябва за да намеря Владиков в Овча Купел. Наистина се оказва лесно – ул. Камелия е лайняна и кална почти колкото ул. Мур (така се казва, не е шега) в Бъкстон, а Митко ме очаква в началото.
Минаваме само за кафенце през локалното гаражно магазинче. В околността някъде имало кафе по 15 ст. Просто си представям каква бъркоч би се оказало. В офиса ме научиха на хубаво кафе: Лаваца Густо Долче – 100% арабика. “Производствената” му цена излиза около 62 ст. с чашката, бъркалката и шекера.
(1610) Влизаме в кооперацийката на бат Митьо – прилича на кораб, има дворче цялото в лед, наколко автомобила, вкарани в дворчето. Аз паркирам на малко незастроено уширение на калната улица тамън до нисана на Владиков. Той мънка нещо, че Бойко обещавал да асфалтират като спрат строежите*…
Апартаментчето е малко ама спретнато. Липсват дребните детайли дето създават истинския уют на дома, но тъкмо по това си личи, че е новичко. Из махалата май доста често се срещат такива апартаменти с френски прозорци и без пердета – същински рай за воайора.
Митко черпи с бонбони Тофифи, говорим си обичайните простотии и чакаме Мимето да се прибере от работа. Разцъкваме снимки на компютъра, сравняваме си фитнес програмите. Отварям и аз лаптопа, сканирам за wireless мрежи: от няколкото има една незащитена – ISP, даже дава и DHCP. Закачам и разцъквам малко нетец.
(1900) Мимето пристига. Лафиме, гледаме снимки, подхвърлям закачки на семеството относно планове за челяд. Разправям най-злостащните случки от моя сексуален живот. Някои от успешните също.
(2030) Отиваме със “синия звяр” до махленската механичка. Там тихичко, една-две маси са заети. Както влязохме тримата и средната възраст на хората в заведението падна на половина. Инак приятно такова. Мохабетеца върви като ракиите и мезетата (демек мааазно). Сравняваме предимствата и недостатъците на живота в Новия Париж – центъра на Вселената (Благоевград) и пребиваването в провинцията (София). И Стефи се появява. Много ми е мило да го видя. Пуснал брадичка. От време на време си начиша крастата като преподава философия в СУ, та с брадата смята, че ще внушава повече респект сред студентите дето са ни почти наборчета. Естествено му обясних, че аз на негово място щях да си обръсна брадата и да ги еба здраво…
Поверявам на Митко управлението на автомобила и пътуваме към Син Сити. В чалга частта съм в културен шок – мястото се оказва снобарски чалга клуб. Снобария и чалга – не вярвах някога да сложа тези две думи една до друга. Казвали са ми, че в Син Сити повечето жени са манекенки или проститутки. Нея вечер се оказа парти на старите уруспии. Не, че се оплаквам – аз харесвам уруспии. Една седнала до мене на бара, а аз обърнал й гръб си лафя с Митко и Мими. Старата брамтия се разби да замята грива за да ме изплющи с косата. Не мога да отрека – парфюмът й не беше лош. След десетия път вече взех да я усещам кога ще замята и да приклякам при нужда.
Владиков ми разказваше за една маса дето седели половината отбор на Левски. Аз съм от Пирин ама не се бихме – да не съм простак та да правя золуми по заведенията. Престанах да го слушам когато обясняваше, че Жени Калканджиева тъкмо била влязла. Не че не го уважавам или че Жени ми е безинтересна, но в този миг зафиксирах на стола пред мене какичка с познати черти. Стола както и какичката бяха неделима част от маса лъвици. Нелогично ама си помислих, че въпросната буля е Красита от Днес.БГ поне според снимката в блога й малко приличаше. Митко успя да ме убеди, че съм жертва на алкохолна илюзия, ама пак от време на време й хвърлях по едно око. Пък тя каката като рипна да маа гибеци на стола, развъртя едно дупенце на две педи пред мене, то не очи ами и уши и нос и гърло и секаква карантия да хвърли човек. Още малко на лицето ми да седне. Не се оплаквам!:)
29.12 (0400) Прибрахме се у Митьови добре начерпени (поне аз) и потъпвайки желанието на Владиков да си лафим, заспах в походното легло сладка и непробудно, сънувайки Красита в еротично облекло да танцува само за мен.
* * *
29.12 (1030) Събуждане по телефона! Станислава – да ми каже, че резултата от двудневния размисъл е не. Демек, не ще да бие път до Варна за едната Нова Година. Аз в просъница нямам енергия и желание да протестирам. Половин час по-късно се измъквам от креватчето, почесвайки дисагите и отивам в банята за сутрешната профилактика на всички дупки. Дорде се оправя, батьо Митьо отишъл – зел ми кафенце и баничка – тамън както обичам…. е не колкото събуждане със свирка де.
След сутрешното кафенце вече овладял членоразделната реч и на прага на логичното мислене, започвам да си правя план за деня. Говори се, че се носи слух, че София – Добрич се минава нормално за шест часа. Мимето ме хвърля в шах с невероятна оферта – ако остана за обяд, ще напържи от суджука, овесен на терасата… а той така добре върви с винцее. Sould I stay or should I go? Хвърлям чоп.. Алилулия – потеглям за Добрич.
(1215) Кратко сбогуване, справка с картата и потеглям по Околомръсното в търсене на Ботевградско шосе. Казано честно да пътуваш самичък си е скука. Забележим момент: пропускането на отбивката към Ботевградско – та трябваше да въртя в детелината.
(1510) Спирах преди В. Търново – пих едно кафе и черпих с шоколад един алкохолик за десет минути и отново в синия звяр. Преди Варна чух Янков за справка – той ми обяснява нещо за някакво кръгово, ама в тъмнината тъй и не го видях. Вместо това се напъхах в аерогарата и както се шегувах по-късно, като видях, че няма самолети за Добрич настъпих отново реното. Добрич – Варна – МЪГЛА! Ще умра!! Движа се бавно и нищо не виждам. Идеалните условия да те наебат манафите, без да разбереш от де ти е дошло.
(1815) В Добрич съм! Не се убих!! Не ме наебаха!!! На първия светофар в дясно и после в първата забранена на ляво. Едвам слизам от колата пред Янкови – целия съм се сковал. Дето има един каф – сковал се като кочина. Направо съм се завкочинясал. Ами и оцъкил. Седнах да почина. Янков налива от галонче каменица, а леля Ваня прикара едни мезенца – уникат. Хапваме, пийваме пък Симеонов звъни.
(2200) С Янков анонсираме, че отиваме “на кафе” и излизаме да клъбнем малко. Аз уморен, то рано – едва десет часа. Добрич е скован в лед. Подозирам местните, че това не е инцидентно състояние. Прави впечатление, че тях въобще не ги притеснява. Нищо чудно – ако си седмо поколение добричлия, ходенето по лед го умееш по наследство. Балансирам неумело докато догонвам Янков на всеки 2-3 крачки.
Някой в нощта надава боен вик на задавен гибон, стряска двама патрулиращи полицаи и се материлизира от тъмното като Симеонов, сестра му Криси и Пацо. Следват прегръдки и поздрави.
Коз, клъбвавне и седем уискита. Вече трябваше да съм умрял…
… ?!? …
Докато си лягах в кревата си изхаках зелката в ръба. Здраво изкънтя… Защо не ме боли…?
* * *
30.12 (1200) Бооолката в очите… или по-скоро зад тях.
Ставам с единствената мисъл, какво пишеше в Wikipedia за махмурлука и най-вече за отърването от него.
- А бе Янков, бая си ударих главата снощи, понаболява доста… не е като да не сме пили ама..
Леля Ваня направила баница със сирене и яйчица:)) Любимата ми! Едно бързо кафенце и после се нахвърляме върху бъркаме айя.. иай.. бе мътеница.
Излязохме “на кафе” и… чудо невиждано – пихме кафе. Отново лед и пързалки из цял Добрич, макар че ме убеждаваха, че “.. това било нищо, ти да видиш кат падне сняг ко стаа..”. Казано честно не ща и да знам “ко стаа” кат падне сняг, но много ми се щеше да не се преморявам него ден, че да имам сила за следващата вечер – новогодишното парти. Пошматахме се, похилихме се из града и хайде на покрива на един от блоковете на централната.
Направихме коз. Загледах една омни (360 градусова) антена за безжичен интернет… много яка. На времето що покриви съм изкатерил – брой и чет нямат. Ама това в зората на wirelessа – га още dial-upа беше жив.
Не ща разказа ми да звучи като “отидохме, ядохме, срахме, пушихме, ядохме, срахме, разходихме се, ядохме, срахме, спахме, къпахме се, срахме” ама, освен че последните две е тъпо да ги правиш в тази последователност, то какво да прави човек кат е на гости? А, да – зарибихме в една детска градина две тиинейджърки да ни лапат пишките срещу леки наркотици (не е истина, ама звучи добре).
(1800) Пацо звъни у дома с думите “Мамо, четирима сме и сме гладни. Идваме след 15 мин. - подготви се!”. Майка му обича да е подготвена.
(1815) Попремръзнали от шетня влизаме в приятна къщичка с дворче, лозници, много цветя и усмихнато куче. Дори не подозирам, че предстои демонстрация на върховно гостоприемство. Чисто по български.
Разглеждам с интерес стаята на Пацо, аудио уредбата някак си се набива на очи (две колони за концерти на открито по 800 реални вата и купища други по-малки колони и джаджи дето не им знам за какво са). Библиотека с разнородна литература, масичка с табуретки и креват в ъгъла. Подкачам го “А бе батьо, как ебеш на тоя креват?”, а той вместо да навлезе в описателна детайлност, само се усмихва.
Иде греяната ракия, т.е. не че сама иде, а Пацо я носи барабар със солница чер пипер. Първа дръпка и текват сълзи и сополи. Разправя:
- Оттатък в кухнята като в китайски ресторант.
- Защо така бе Пацо? – недоумяваме с Янков в един глас.
- Ми на всякъде се вдига пара, а мама и тати махат с ръце и викат през цялото време.
Не знам хората какви планове са имали, но това, което идваше от кухнята бяха същински шедьоври на българската кухня. С греяната ракийка кисело зеленце, поръсено с червен пипер – мезе устояло на конкуренция от стотици години – гениално и просто (като Ицето Стоичков). Лека разядка от пържени и пасирани сини домати с домашна майонеза, копър и чесън сравнима само с музикална увертюра от Моцарт или любовна предигра с гърдите на младо момиче (ъхъ точно за този трепет и вълнение говоря).
С основното ястие Пацо пуска някакво клипче на компютъра… кхък… той и приятелката му!!?! …
- Ей така батьо, еба на тоя креват! – вика ухилен.
Пия чаша великолепно търпезно вино (и то с история) докато осмислям колко хармонична и открита личност трябва да е един човек за да сподели подобно нещо. Малко ме хваща срам, че в хармонията и откритостта имам доста да поработя над себе си.
Десерта е уникален – сварена в прясно мляко тиква. Другия десерт също - наргиленце, натъпкано с ароматни тютюни… а може би и още нещо?!
* * *
31.12 (1230) Закуска – качамаг (мамалига) със сирене. Отново заветната фраза “отиваме на кафе”, сбогуване и хайде на вън. Тоя път с Реното, че няма да се връщам в Янкови. Пихме кафе със Симеонов и Криси. Измръзнаха ми краката по тея кафета. Я за разгрявка (без алкохол!) отидохме на гости на Никито. Там мохабетец. Тя Никито много пекана. Не само щото адвокат, тъй по принцип върви приказката с нея. Кой какво е ебал, чувства – всичко.
Брей – мисля си, че от десет дена вися у Тулбуин, а аз онзи ден пристигнах. Толкоз събития – направо като в сън…
През МЪГЛАТА на прибори само управлявам машинише. Във Варна е лесно. На гости на Гергито (известен като Айса) се стига като караш само по магистралата, на петия светофар правиш забранен ляв завой в еднопосочен булевард и веднага след това още един забранен ляв в малка еднопосочна уличка.
(2100) Слагаме парти ризки и чипици и чакаме буля Дидка (на галено Фригидка). Крисито пет пъти й обяснява по телефона как да ни намери, при положение, че сме на супер лесно място (виж горния абзац).
Бара за НГ партито е мнооого мазен – на плажа в морската (като че ли я знам?!) градина. Стъклени стени, моренце, вълните се разбиват на 20 метра… Вътре пълно с яки каки. Чак се притесних дали не съм се изкривил – всички мязаха на манекенки и/или проститутки.
После … нещата се завъртяха. Като че ли не сте ходили на партита? Няма какво да обяснявам – просто най-яката ми нова година в живота!!! Танци-манци (две, три хора!?!), шампанско, поздрави, фойерверки, SMS-и… и моренцето… ееех моренцето!
01.01.2008 (0600) Героите са уморени! Прибрахме се у Гергито, пък неговите съквартиранти (тки) изнесоха едно кисело бяло вино и продължихме до девет сутринта по инерция.
Дълбок сън в студена кухня само с едно одеало и огромен черен котарак, който да те изнасилва през два-три часа, че да не умреш от студ… така до късния следобед. После на китайски ресторант мазни зеленчуци и някакво (надявам се котешко) месо.
Пътят към центъра на Вселената не беше от най-добрите. Киша, сняг, лед, сняг и лед, само лед и огромно количество изнервени глупаци с мощни автомобили. След В. Търново батьо Симеонов ме смени зад волана, та имах време да почивам чак до София. Крисито спа през повечето време на задната седалка, а чистачките тотлано сдадоха багажа.
До Благоевград шофирах самичък… напълно самичък. През цели път да съм видял не повече от 3 автомобила и в двете посоки. Един тир ме изненада защото се пързаляше назад срещу мен по един баир (преди разклона за Кочериново). Зачудих се, дали не трябва да сигнализирам на някой орган за него, но реших, че ако е в нужда някаква, той самия вече се е обадил където трябва.
Пристигнах успешно около два през нощта. Разопаковане, душ, сране (споменах ли че е тъпо?!), кратък сън и … 2-ри януари е работен ден.
Ми, ЧНГ колеги!
Уикенд в Огняново
Обичам да шофирам… Излъгах. Обожавам да шофирам! Прилошава ми ако не шофирам аз. Едвам изврънках Сашко да ходим до Огняново с мойта кола. Като всеки артист и аз се нуждая от публика.
На Огняново ходим с колегите – нещо като наш си тийм билдинг. Ако вярваш в подобни неща – мястото е невероятен енергиен център. Ако не вярваш – възпремаш го като спокойна виличка, тиха и закътана, с външен, вътрешен басейн и огромна камина. На терасата 600 ватови колони (за на открито не е много), усилватели, лаптопи и други джаджи дето не ги знам за какво са. Каквото се случи там – там си остава. За разочарование на извратенияците уточнявам, че не си организираме снобарски оргии с много кока и фетиши… Просто тих и спокоен уикенд в семейна обстановка.
Газ по Предел път широк, невероятни есенни пейзажи… Стигнахме и хайде в басейна. Студеното време и топлия басейн винаги ми напомнят на филма импресия “BARAKA”. Тубата с коктейла попривъши и за моя чест успях самичък да се измъкна от басейна. Малка ракийка за апетит и после на софрата. Скара, лафове и тънко диджестивче… Дълбок и безметежен сън.
На сутринта се събрахме дружина за разходка до Рибново – село на 20 км. извесно с факта, че там последно са изгонили Ахмед Доган заради предизборни агитации.
Четирите нови зимни гуми ДЕБИКА, залепнали върху пресен асфалтов път, ни поведоха по пресечения терен. Понаучил се вече да доя* автомобила, почти стугнах до оргазъм, когато излезли за миг на платото, зърнахме есенната долина на Места.
Далечен вой на сирена на линейка ме принуди да намаля скоростта. Отбих в страни, с ясното съзнание, че помагам за спасяването на човешки живот. След десетина минути бяхме в селото. Улици толкова тесни, че няма как да размина линейката. Изнасяха човека – паднал от орех. Излязох да се разтъпча и да попитам за алтернативен маршрут до центъра. Хора с шалвари и розови бузи. Притеснени заради инцидента, но изгарящи от желание да услужат. Някои може да ги наричат турци, помаци и др., но тези хора бяха съхранили пословичното българаско гостоприемство. Май позабравено от нас българите в последно време.
В кафенето (бивш хоремаг, ъпгрейдван с алуминиева дограма и климатична система) ни посреща усмихнато девойче с червени бузки, шамия и шалварки. Сякаш беше на изпит по приветливост. Пихме кафе. Силно, направено с любов… И вафла “Боровец”. Пътят на долу беше като събуждане от сън.
В топлия басейн с уиски в едната ръка и блага пура в другата, после два часа до камината. Отново пура, но с Мерло първенец. Отворихме последните шест бутилки от виното на Бойко. За вечеря – кулинарен шедьовър от Тодор по италианска рецепта.
Полунощ, над басейна се носи Smoke on the Water, а в главата ми припева на Наташа Джорджевич:
Алал вера, алал вера,
Када да можеш таку
Ти да живиш, а я да ти умирам полако
И си мисля, за преживените удоволствия този ден. За какво са ти власт, пари, щастливите мигове дори, ако нямаше с кого да ги споделиш? За какво ти е да познаваш вселенската мъдрост, ако не си разбрал, че само споделеното щастие е пълноценно? След седмица отивам до София да си видя приятелчетата. Трябва да споделя.
На другия ден се прибирам в Благоевград и си мисля за невероятният уикенд, за невероятните хора около мен, а в тихичък бекграунд ми припява Наташа Джорджевич…
* доя – изцеждам, изстисквам до краен предел, използвам, експлоатирам, ограбвам
