АВТОМАТИЗИРАНА СИСТЕМА ЗА ОБУЧЕНИЕ
Спомняте ли си 2004-2005, когато манията “eLearning” достигна своя апогей? Тежките напъни да се представи пърденето и пуленето на студенти и ученици пред монитора като учебен процес? Пренаписването на тестове и лекции в електронен вид да се предлага като научна дейност?
Доцент Митьо Стоев от химията две лета подред ни води в Патра (Гърция) на уъркшопове по соларни системи, конференциики за бойлери и един симпозиум да харчим европейски (по това време чужди) кинти, развратничене с полякини и див битов алкохолизъм.
Домакин ни беше елин на име проф. Сократес Капланис (проф. е част от името, ей!). Пълен джедай с непресъхваща енергия за източване на кинти от еврофондовете, член на евро комисията за енергетика, член на няколко борда на директори, бе големец. Викахме му Вожда. Приличаше на глава на руската мафия – способен да те целуне по челото и секунда след това да те застреля там, където те е целунал.
Него време (юли 2004) се отдадохме на нормалните човешки удоволствия (плаж, жени, пиене) и малко позагърбихме бойлерите. Вечерта преди раздаването на сертификатите (по 4 кредита на калпак за тфа, че не бяхме стъпяли), с батьо Симо ни налегна морален махмурлук, че хората тъй добре ни посрещат, а ние мърдите нищо в замяна… Понахвърляхме си няколко компютържийски лафа да кажем на другия ден и отново се напихме безпаметно.
На сутринта Вожда преди да даде сертификатите пита за някакви студентски идеи, коментари, предложения… друг не ще, само батьо ви Влади. Изправям се едва-едва, залитам леко и благодаря за топлото посрещане. Хлъцнах два пъти и им заобяснявах каква хубава работа вършат с тези уъркшопове, но колко добре би било да си имат една базичка с едно тъънко интерфейсче за уеб дето да се насипват резултатите, да си качват снимките на ебаните бойлери, лекции, тестове и сякакви други лайна… Мазната буля дето ни записваше с камерите вече ме гледаше с обожание, а Вожда се просълзи от умиление. Батьо Симеонов ме забелязал, че едвам се сдържам да не повърна и взема думата. Два пъти споменава за Уеб сервиси и лекторското тяло се разхълцаха от кеф.
Всички много доволни – поканиха ни следващата година пак да отидем – естествено приехме с удоволствие. За тази една година Вожда беше изкрънкал още няколко десетки хиляди евра и 2005-а организира брутален Symposium on e-platforms Contribution to teaching and Learning. Да не му троша хатъра на човека – държах сказка.
Междувременно подразбрал колко се впечатлява академичната общност от “eLearning – всичко” участвах в едно тъънко проектче с батко Ивчо и едни каки от к-ра Педагогика. Зех та попреведох последната за тогава версия на Кларолин CMS (http://www.claroline.net), барнах малко PHP-тата дето като постваш данни на кирилица и излизаха маймуняци и готово. Естествено писахме, че сме апробирали, атестирали, адаптирали и т.н. и т.н.
Не беше много добра идея да си инсталирам системата на работната станция в ЮЗУ ама кат гледам, другия месец три години ще направи.
http://projects.blagoevgrad.com/CL154/
“…В Университета да бъде внедрена електронна система за дистанционна форма на обучение, целяща да повиши качеството на преподавателската дейност.
В контекста на Европейските традиции и съвременните стандарти и на базата на натрупания в последните години опит (научни изследвания, дисертации, дипломни работи, експерименти и други), да се проектира и реализира стратегията на ЮЗУ “Н.Рилски” за въвеждане и използване на нови технологии – WEB базирана информационна система за електронна форма на обучение, интернет технологии, справки в интернет за студенти и преподаватели.
Проекта цели да се внедри оригинален софтуер за електронна форма на обучение с широки преподавателски възможности и област на приложение. Чрез реализацията на тази цел, ще се стимулира и подобри качеството на учебната и научно-изследователската дейност. Благодарение на мултидисциплинарния характер на проекта, неговия успех ще стимулира все повече съвместни изследователски дейности между специалистите от различни научни дисциплини. Ще се отрази благоприятно на имиджа на специалността и авторитета на Университета като цяло.
Втората важна цел на проекта за внедряване на софтуерна система за дистанционно обучение е да се формира обществено мислене, възприемащо новите технологии и адаптивно към високите технологии улесняващи съвременния начин на живот.
За гостоприемството
- Нова Година във Варна? Че то на другия край на хуя ми бе батьо! Ама знам, че добре си прекарвате по Толбухинско, що да не дойда?! Ще мина през София, тъкмо да видя Владиковия как се е подредил, да не ми е на кахър и паля гумите за Тулбуин.
- Ало, Митко? Ааа, как си бе батенце? Добър ли е секса? … Ще ти дойда на гости на 28-и да те видя как я караш, че после отивам към Варна.
- Ооо Янков, шо стаа? …(- Па те я!)… – Ще дойда за НГ в Добрич и Симеонов разправя, че у вас място за спане бол? … – Супер батка, айде като пристигна и направо у вас.
…
28.12 – (1430) Зареждам за двайсетаче на Чесън-ойл пред ЮЗУ-то и настъпям по Е-79. На лаптопа съм свалил карти на София, Добрич и България. В жабката имам карта на София - не че ще ми трябва за да намеря Владиков в Овча Купел. Наистина се оказва лесно – ул. Камелия е лайняна и кална почти колкото ул. Мур (така се казва, не е шега) в Бъкстон, а Митко ме очаква в началото.
Минаваме само за кафенце през локалното гаражно магазинче. В околността някъде имало кафе по 15 ст. Просто си представям каква бъркоч би се оказало. В офиса ме научиха на хубаво кафе: Лаваца Густо Долче – 100% арабика. “Производствената” му цена излиза около 62 ст. с чашката, бъркалката и шекера.
(1610) Влизаме в кооперацийката на бат Митьо – прилича на кораб, има дворче цялото в лед, наколко автомобила, вкарани в дворчето. Аз паркирам на малко незастроено уширение на калната улица тамън до нисана на Владиков. Той мънка нещо, че Бойко обещавал да асфалтират като спрат строежите*…
Апартаментчето е малко ама спретнато. Липсват дребните детайли дето създават истинския уют на дома, но тъкмо по това си личи, че е новичко. Из махалата май доста често се срещат такива апартаменти с френски прозорци и без пердета – същински рай за воайора.
Митко черпи с бонбони Тофифи, говорим си обичайните простотии и чакаме Мимето да се прибере от работа. Разцъкваме снимки на компютъра, сравняваме си фитнес програмите. Отварям и аз лаптопа, сканирам за wireless мрежи: от няколкото има една незащитена – ISP, даже дава и DHCP. Закачам и разцъквам малко нетец.
(1900) Мимето пристига. Лафиме, гледаме снимки, подхвърлям закачки на семеството относно планове за челяд. Разправям най-злостащните случки от моя сексуален живот. Някои от успешните също.
(2030) Отиваме със “синия звяр” до махленската механичка. Там тихичко, една-две маси са заети. Както влязохме тримата и средната възраст на хората в заведението падна на половина. Инак приятно такова. Мохабетеца върви като ракиите и мезетата (демек мааазно). Сравняваме предимствата и недостатъците на живота в Новия Париж – центъра на Вселената (Благоевград) и пребиваването в провинцията (София). И Стефи се появява. Много ми е мило да го видя. Пуснал брадичка. От време на време си начиша крастата като преподава философия в СУ, та с брадата смята, че ще внушава повече респект сред студентите дето са ни почти наборчета. Естествено му обясних, че аз на негово място щях да си обръсна брадата и да ги еба здраво…
Поверявам на Митко управлението на автомобила и пътуваме към Син Сити. В чалга частта съм в културен шок – мястото се оказва снобарски чалга клуб. Снобария и чалга – не вярвах някога да сложа тези две думи една до друга. Казвали са ми, че в Син Сити повечето жени са манекенки или проститутки. Нея вечер се оказа парти на старите уруспии. Не, че се оплаквам – аз харесвам уруспии. Една седнала до мене на бара, а аз обърнал й гръб си лафя с Митко и Мими. Старата брамтия се разби да замята грива за да ме изплющи с косата. Не мога да отрека – парфюмът й не беше лош. След десетия път вече взех да я усещам кога ще замята и да приклякам при нужда.
Владиков ми разказваше за една маса дето седели половината отбор на Левски. Аз съм от Пирин ама не се бихме – да не съм простак та да правя золуми по заведенията. Престанах да го слушам когато обясняваше, че Жени Калканджиева тъкмо била влязла. Не че не го уважавам или че Жени ми е безинтересна, но в този миг зафиксирах на стола пред мене какичка с познати черти. Стола както и какичката бяха неделима част от маса лъвици. Нелогично ама си помислих, че въпросната буля е Красита от Днес.БГ поне според снимката в блога й малко приличаше. Митко успя да ме убеди, че съм жертва на алкохолна илюзия, ама пак от време на време й хвърлях по едно око. Пък тя каката като рипна да маа гибеци на стола, развъртя едно дупенце на две педи пред мене, то не очи ами и уши и нос и гърло и секаква карантия да хвърли човек. Още малко на лицето ми да седне. Не се оплаквам!:)
29.12 (0400) Прибрахме се у Митьови добре начерпени (поне аз) и потъпвайки желанието на Владиков да си лафим, заспах в походното легло сладка и непробудно, сънувайки Красита в еротично облекло да танцува само за мен.
* * *
29.12 (1030) Събуждане по телефона! Станислава – да ми каже, че резултата от двудневния размисъл е не. Демек, не ще да бие път до Варна за едната Нова Година. Аз в просъница нямам енергия и желание да протестирам. Половин час по-късно се измъквам от креватчето, почесвайки дисагите и отивам в банята за сутрешната профилактика на всички дупки. Дорде се оправя, батьо Митьо отишъл – зел ми кафенце и баничка – тамън както обичам…. е не колкото събуждане със свирка де.
След сутрешното кафенце вече овладял членоразделната реч и на прага на логичното мислене, започвам да си правя план за деня. Говори се, че се носи слух, че София – Добрич се минава нормално за шест часа. Мимето ме хвърля в шах с невероятна оферта – ако остана за обяд, ще напържи от суджука, овесен на терасата… а той така добре върви с винцее. Sould I stay or should I go? Хвърлям чоп.. Алилулия – потеглям за Добрич.
(1215) Кратко сбогуване, справка с картата и потеглям по Околомръсното в търсене на Ботевградско шосе. Казано честно да пътуваш самичък си е скука. Забележим момент: пропускането на отбивката към Ботевградско – та трябваше да въртя в детелината.
(1510) Спирах преди В. Търново – пих едно кафе и черпих с шоколад един алкохолик за десет минути и отново в синия звяр. Преди Варна чух Янков за справка – той ми обяснява нещо за някакво кръгово, ама в тъмнината тъй и не го видях. Вместо това се напъхах в аерогарата и както се шегувах по-късно, като видях, че няма самолети за Добрич настъпих отново реното. Добрич – Варна – МЪГЛА! Ще умра!! Движа се бавно и нищо не виждам. Идеалните условия да те наебат манафите, без да разбереш от де ти е дошло.
(1815) В Добрич съм! Не се убих!! Не ме наебаха!!! На първия светофар в дясно и после в първата забранена на ляво. Едвам слизам от колата пред Янкови – целия съм се сковал. Дето има един каф – сковал се като кочина. Направо съм се завкочинясал. Ами и оцъкил. Седнах да почина. Янков налива от галонче каменица, а леля Ваня прикара едни мезенца – уникат. Хапваме, пийваме пък Симеонов звъни.
(2200) С Янков анонсираме, че отиваме “на кафе” и излизаме да клъбнем малко. Аз уморен, то рано – едва десет часа. Добрич е скован в лед. Подозирам местните, че това не е инцидентно състояние. Прави впечатление, че тях въобще не ги притеснява. Нищо чудно – ако си седмо поколение добричлия, ходенето по лед го умееш по наследство. Балансирам неумело докато догонвам Янков на всеки 2-3 крачки.
Някой в нощта надава боен вик на задавен гибон, стряска двама патрулиращи полицаи и се материлизира от тъмното като Симеонов, сестра му Криси и Пацо. Следват прегръдки и поздрави.
Коз, клъбвавне и седем уискита. Вече трябваше да съм умрял…
… ?!? …
Докато си лягах в кревата си изхаках зелката в ръба. Здраво изкънтя… Защо не ме боли…?
* * *
30.12 (1200) Бооолката в очите… или по-скоро зад тях.
Ставам с единствената мисъл, какво пишеше в Wikipedia за махмурлука и най-вече за отърването от него.
- А бе Янков, бая си ударих главата снощи, понаболява доста… не е като да не сме пили ама..
Леля Ваня направила баница със сирене и яйчица:)) Любимата ми! Едно бързо кафенце и после се нахвърляме върху бъркаме айя.. иай.. бе мътеница.
Излязохме “на кафе” и… чудо невиждано – пихме кафе. Отново лед и пързалки из цял Добрич, макар че ме убеждаваха, че “.. това било нищо, ти да видиш кат падне сняг ко стаа..”. Казано честно не ща и да знам “ко стаа” кат падне сняг, но много ми се щеше да не се преморявам него ден, че да имам сила за следващата вечер – новогодишното парти. Пошматахме се, похилихме се из града и хайде на покрива на един от блоковете на централната.
Направихме коз. Загледах една омни (360 градусова) антена за безжичен интернет… много яка. На времето що покриви съм изкатерил – брой и чет нямат. Ама това в зората на wirelessа – га още dial-upа беше жив.
Не ща разказа ми да звучи като “отидохме, ядохме, срахме, пушихме, ядохме, срахме, разходихме се, ядохме, срахме, спахме, къпахме се, срахме” ама, освен че последните две е тъпо да ги правиш в тази последователност, то какво да прави човек кат е на гости? А, да – зарибихме в една детска градина две тиинейджърки да ни лапат пишките срещу леки наркотици (не е истина, ама звучи добре).
(1800) Пацо звъни у дома с думите “Мамо, четирима сме и сме гладни. Идваме след 15 мин. - подготви се!”. Майка му обича да е подготвена.
(1815) Попремръзнали от шетня влизаме в приятна къщичка с дворче, лозници, много цветя и усмихнато куче. Дори не подозирам, че предстои демонстрация на върховно гостоприемство. Чисто по български.
Разглеждам с интерес стаята на Пацо, аудио уредбата някак си се набива на очи (две колони за концерти на открито по 800 реални вата и купища други по-малки колони и джаджи дето не им знам за какво са). Библиотека с разнородна литература, масичка с табуретки и креват в ъгъла. Подкачам го “А бе батьо, как ебеш на тоя креват?”, а той вместо да навлезе в описателна детайлност, само се усмихва.
Иде греяната ракия, т.е. не че сама иде, а Пацо я носи барабар със солница чер пипер. Първа дръпка и текват сълзи и сополи. Разправя:
- Оттатък в кухнята като в китайски ресторант.
- Защо така бе Пацо? – недоумяваме с Янков в един глас.
- Ми на всякъде се вдига пара, а мама и тати махат с ръце и викат през цялото време.
Не знам хората какви планове са имали, но това, което идваше от кухнята бяха същински шедьоври на българската кухня. С греяната ракийка кисело зеленце, поръсено с червен пипер – мезе устояло на конкуренция от стотици години – гениално и просто (като Ицето Стоичков). Лека разядка от пържени и пасирани сини домати с домашна майонеза, копър и чесън сравнима само с музикална увертюра от Моцарт или любовна предигра с гърдите на младо момиче (ъхъ точно за този трепет и вълнение говоря).
С основното ястие Пацо пуска някакво клипче на компютъра… кхък… той и приятелката му!!?! …
- Ей така батьо, еба на тоя креват! – вика ухилен.
Пия чаша великолепно търпезно вино (и то с история) докато осмислям колко хармонична и открита личност трябва да е един човек за да сподели подобно нещо. Малко ме хваща срам, че в хармонията и откритостта имам доста да поработя над себе си.
Десерта е уникален – сварена в прясно мляко тиква. Другия десерт също - наргиленце, натъпкано с ароматни тютюни… а може би и още нещо?!
* * *
31.12 (1230) Закуска – качамаг (мамалига) със сирене. Отново заветната фраза “отиваме на кафе”, сбогуване и хайде на вън. Тоя път с Реното, че няма да се връщам в Янкови. Пихме кафе със Симеонов и Криси. Измръзнаха ми краката по тея кафета. Я за разгрявка (без алкохол!) отидохме на гости на Никито. Там мохабетец. Тя Никито много пекана. Не само щото адвокат, тъй по принцип върви приказката с нея. Кой какво е ебал, чувства – всичко.
Брей – мисля си, че от десет дена вися у Тулбуин, а аз онзи ден пристигнах. Толкоз събития – направо като в сън…
През МЪГЛАТА на прибори само управлявам машинише. Във Варна е лесно. На гости на Гергито (известен като Айса) се стига като караш само по магистралата, на петия светофар правиш забранен ляв завой в еднопосочен булевард и веднага след това още един забранен ляв в малка еднопосочна уличка.
(2100) Слагаме парти ризки и чипици и чакаме буля Дидка (на галено Фригидка). Крисито пет пъти й обяснява по телефона как да ни намери, при положение, че сме на супер лесно място (виж горния абзац).
Бара за НГ партито е мнооого мазен – на плажа в морската (като че ли я знам?!) градина. Стъклени стени, моренце, вълните се разбиват на 20 метра… Вътре пълно с яки каки. Чак се притесних дали не съм се изкривил – всички мязаха на манекенки и/или проститутки.
После … нещата се завъртяха. Като че ли не сте ходили на партита? Няма какво да обяснявам – просто най-яката ми нова година в живота!!! Танци-манци (две, три хора!?!), шампанско, поздрави, фойерверки, SMS-и… и моренцето… ееех моренцето!
01.01.2008 (0600) Героите са уморени! Прибрахме се у Гергито, пък неговите съквартиранти (тки) изнесоха едно кисело бяло вино и продължихме до девет сутринта по инерция.
Дълбок сън в студена кухня само с едно одеало и огромен черен котарак, който да те изнасилва през два-три часа, че да не умреш от студ… така до късния следобед. После на китайски ресторант мазни зеленчуци и някакво (надявам се котешко) месо.
Пътят към центъра на Вселената не беше от най-добрите. Киша, сняг, лед, сняг и лед, само лед и огромно количество изнервени глупаци с мощни автомобили. След В. Търново батьо Симеонов ме смени зад волана, та имах време да почивам чак до София. Крисито спа през повечето време на задната седалка, а чистачките тотлано сдадоха багажа.
До Благоевград шофирах самичък… напълно самичък. През цели път да съм видял не повече от 3 автомобила и в двете посоки. Един тир ме изненада защото се пързаляше назад срещу мен по един баир (преди разклона за Кочериново). Зачудих се, дали не трябва да сигнализирам на някой орган за него, но реших, че ако е в нужда някаква, той самия вече се е обадил където трябва.
Пристигнах успешно около два през нощта. Разопаковане, душ, сране (споменах ли че е тъпо?!), кратък сън и … 2-ри януари е работен ден.
Ми, ЧНГ колеги!
За справедливостта
Като малък имах изключително изострено чувство за справедливост. Кака веднъж ми изяде една кифла с мармалад. Спомням си колко бях разстроен за това посегателство в личното ми пространство… и какво беше опиянението от отмъщението: дълги години посегателства върху нейна собственост, оправдани само с репликата “А ти помниш ли оная кифла?”. А даже не обичам кифли с мармалад.
В тинейджърските години особено се впечатлявах от екшъните. Обикновено в началото на филма на главния герой му се случва нещо лошо – отвличат, изнасилват и убиват (последователността не е задължителна) жена му, дъщеря му, най-добрия му приятел. После той избива всички щото така е справедливо. Освен филмите на Стивън Сегал – той винаги спасява света.
Като по-голям заради това чувство за справедливост имах проблеми в общуването с другия пол. Нещата си дойдоха на мястото чак когато преглътнах факта, че повечето жени са манипулатiвни кучки… и че това си има свойте предимства.
Туй всичко го казвам, да знаете що за хора сме – справедливи. Това, съчетано с един недооценен фактор: ниско съдържание на йод във водата в Благоевград* ни прави град на избухливи глупаци с безумна вяра в доброто, истината и справедливостта.
Преди месец (09.11.2007 г.) на петима благоевградски полицаи бяха издадени присъди за 91 години лишаване от свобода, което според моят “вътрешен кодекс на справедливостта” вече е пълен абсурд дори за България. Преди две години (10.11.2005 г.) при полицейска операция (в рамките на акция “Респект”) за задържането му почина Ангел Димитров “Чората”, за който измежду обвиненията в престъпна дейност и коментарите на журналисти, някак си се изгуби факта, че също е човек, при това мъртъв и обществото дължи на него и роднините му поне справедлив и открит процес.
Бесен съм на журналистите. Описват македонски тройки ** и оргии без да си мръднат (извинения към всички, дето недолюбват безмислените цинизми, ама не се сдържам вече!!!) к?ра щото така е най-лесно. Не ви ли е срам бе, да манипулирате хората?! И то от некадърност. Седни прочети малко бе, майка ти! Като лешояди са жадни за човешка драма и страдание, защото читателите (и на тях п?чка им майчина) за туй купуват в-к Струма, да видят, че някой е по-зле и да си кажат “Баах ти се е нахендрил завалията… чакай бе, аз тоя го знам!”.
По съда няма да псувам (щото са се скрили зад брутална административна машина, а и йода не ми липсва чак толкова много), ама си е голема педерастия да забраняват на полицаите две години да публикуват оневиняващи ги данни … щото делото не било открито. Открийте го бе!!! Туй искам аз – направете публичен процес, пък да видим кой крив кой прав!!!
Ако вида кривда – ке се бия, ей!!!
Мразя спама дееба, ама зарад каузата си струва: http://www.savejustice.org
* според медицинските списания ниското съдържание на йод принуждава организма да използва аминокиселината тирозин за производство на щитовидни хормони, които нормално се създават без нея в щитовидната жлеза. Като най-преки последствия се наблюдават: увеличаване на клетките на щитовидната жлеза; кретенизъм; забавен растеж; умствено изоставане.** македонска тройка – двама се ебат, а от страни лежи един мъртъв.
5 години ACAD.SWU.BG
Вече пет години как работи първия ми голям проект: http://acad.swu.bg или на кратко “акада”. Според една теория на Иво Дамянов, всеки начинаещ девелопер се справя задоволително добре с първия си проект, защото просто гледа да добута нещата до някакво работещо състояние и за сметка на това тотално помазва втория си голям проект защото има самочуствие и иска да приложи всички новонаучени чалъми… за втория ми проект ще разказвам друг път;)
Като първа стъпка, трябваше да измислим някакво впечатляващо и описателно име, което да носе академичността само по себе си. Тъй се роди
Web базирана информационна система“ Качество и мобилност на академичния състав”
Съответно подготвихме и документацията към проекта, което си беше почти толкова работа, колкото и самото изпълнение. Заложените основни цели на проекта бяха първа част от така наречените ‘алабалистики’: “…реализиране на web базирана информационна система в рамките на Югозападен Университет “ Неофит Рилски “, като в системата са заложени възможности за интегриране на средата към други университетски звена (катедри, факултети, ректорати). Проекта ще бъде реализиран в определения срок (приложение #). Проекта цели да се улесни академичния състав и ръководството на университета в достъпа им до актуална информация относно качеството и мобилността на преподавателите. Това би повишило желанието за работа и постигане на по-високи резултати в процеса на обучение и научни изследвания и проучвания…”.
Сега като гледам целите са изпълнени: 1. Системата освен, че е реализирана, е интегрирана освен с университетските звена, така и със системата за докторантите; 2. Академичния състав и ръководството на университета са улеснени в достъпа до актуална информация (благодарение на най-безумната и гениална система за търсене acad2.jpg) за качеството и мобилността на академичния състав; 3. Не знам дали се е повишило желанието за работа, но постиженията на преподавателите са изплескани на уеб и това евентуално ги е мотивирало да понапишат някоя статиика, да участват в някоя конференциика и т.н.
 |
 |
 |
 |
В описанието към проекта направих и първите си плахи стъпки в разтегането на локуми колко велика система е Apache+PHP+MySQL платформено независима и т.н. като е пределно ясно за всеки, че платформата е Линукс.
“…. Избора на Linux дистрибуцията е ключов момент от процеса на инсталацията. Търсения от нас баланс между системна сигурност и улеснен начин на работа и администрация ни накара да се спрем на дистрибуцията Red Hat…”
Последно беше със Слакуер:)
ТЪРСЕНЕ
Системата за търсене в акада е със сложността на предизборна кампания и грацията на пенсионерка върху велосипед, но за сметка на това притежава брутална гъвкавост. За намерените резултати (списък с хора, отговарящи на критериите за търсене) могат да се визуализират до 31 елемента за даден преподавател (име, презиме, фамилия, тел., страница, адрес, бр. публикации и т.н.). Имплементирани са операциите с множества: обединение , сечение и отрицание (търсене, търси в намереното и покажи останалото), които единствени са способни да задоволят нуждите на ръководството на университета за изпълнение на сложно търсене от рода на ”всички хабилитирани преподаватели, родени между 1950 и 1960, които имат деца под седем години и имат брой публикации от 20 до 25″.
В проекта имаше 5-има участници:
Yankoff – цъкач по дизайна и Word, Chart, Excel master
Стефан беше зает главно да преинсталира линукса по два пъти на ден
Моя милост, с основно занимание да викам “Така нема да стане”
проф. Мирчев – като ръководител на проекта да се обажда профилактично и да вика “Момчета, работите ли, работите ли?”
PIV – 1,8GHz; MSI-845; DDR-266 512MB - единствен свидетел на издевателството ни към компютърните науки:)))
Уикенд в Огняново
Обичам да шофирам… Излъгах. Обожавам да шофирам! Прилошава ми ако не шофирам аз. Едвам изврънках Сашко да ходим до Огняново с мойта кола. Като всеки артист и аз се нуждая от публика.
На Огняново ходим с колегите – нещо като наш си тийм билдинг. Ако вярваш в подобни неща – мястото е невероятен енергиен център. Ако не вярваш – възпремаш го като спокойна виличка, тиха и закътана, с външен, вътрешен басейн и огромна камина. На терасата 600 ватови колони (за на открито не е много), усилватели, лаптопи и други джаджи дето не ги знам за какво са. Каквото се случи там – там си остава. За разочарование на извратенияците уточнявам, че не си организираме снобарски оргии с много кока и фетиши… Просто тих и спокоен уикенд в семейна обстановка.
Газ по Предел път широк, невероятни есенни пейзажи… Стигнахме и хайде в басейна. Студеното време и топлия басейн винаги ми напомнят на филма импресия “BARAKA”. Тубата с коктейла попривъши и за моя чест успях самичък да се измъкна от басейна. Малка ракийка за апетит и после на софрата. Скара, лафове и тънко диджестивче… Дълбок и безметежен сън.
На сутринта се събрахме дружина за разходка до Рибново – село на 20 км. извесно с факта, че там последно са изгонили Ахмед Доган заради предизборни агитации.
Четирите нови зимни гуми ДЕБИКА, залепнали върху пресен асфалтов път, ни поведоха по пресечения терен. Понаучил се вече да доя* автомобила, почти стугнах до оргазъм, когато излезли за миг на платото, зърнахме есенната долина на Места.
Далечен вой на сирена на линейка ме принуди да намаля скоростта. Отбих в страни, с ясното съзнание, че помагам за спасяването на човешки живот. След десетина минути бяхме в селото. Улици толкова тесни, че няма как да размина линейката. Изнасяха човека – паднал от орех. Излязох да се разтъпча и да попитам за алтернативен маршрут до центъра. Хора с шалвари и розови бузи. Притеснени заради инцидента, но изгарящи от желание да услужат. Някои може да ги наричат турци, помаци и др., но тези хора бяха съхранили пословичното българаско гостоприемство. Май позабравено от нас българите в последно време.
В кафенето (бивш хоремаг, ъпгрейдван с алуминиева дограма и климатична система) ни посреща усмихнато девойче с червени бузки, шамия и шалварки. Сякаш беше на изпит по приветливост. Пихме кафе. Силно, направено с любов… И вафла “Боровец”. Пътят на долу беше като събуждане от сън.
В топлия басейн с уиски в едната ръка и блага пура в другата, после два часа до камината. Отново пура, но с Мерло първенец. Отворихме последните шест бутилки от виното на Бойко. За вечеря – кулинарен шедьовър от Тодор по италианска рецепта.
Полунощ, над басейна се носи Smoke on the Water, а в главата ми припева на Наташа Джорджевич:
Алал вера, алал вера,
Када да можеш таку
Ти да живиш, а я да ти умирам полако
И си мисля, за преживените удоволствия този ден. За какво са ти власт, пари, щастливите мигове дори, ако нямаше с кого да ги споделиш? За какво ти е да познаваш вселенската мъдрост, ако не си разбрал, че само споделеното щастие е пълноценно? След седмица отивам до София да си видя приятелчетата. Трябва да споделя.
На другия ден се прибирам в Благоевград и си мисля за невероятният уикенд, за невероятните хора около мен, а в тихичък бекграунд ми припява Наташа Джорджевич…
* доя – изцеждам, изстисквам до краен предел, използвам, експлоатирам, ограбвам
За свободата
Като малък си мислех, че свободата е нещо лошо. За това е виновна Райна Княгиня, избродирала „Свобода или Смърт“ на въстаническото знаме през Априлското въстание. Така звучи все едно трябва да избереш по-малката от две злини. Смърт – лошо, свобода – и това лошо ама май не чак толкова. По голяма мистерия беше защо братушките са се били за нашето освобождение, като на тях не им е било до гъза да избират свобода или смърт. От тогава руснаците са ми подозрителни.
В първите класове „свобода“ доби допълнителни мрачни краски в съзнанието ми. Започнах да схващам свободата като възможност да се случват неща, които иначе са забранени. Имах свободата да ям бой от по-отраканите ми съученици, бях свободен да пиша домашните на едно зло малко момиченце, кото ме пердашеше редовно.
Към четвърти, пети клас започнах да виждам голяма доза позитивизъм в свободата. Бях наедрял и свободно раздавах шамари на другите сополанковци. Когато спуках и една глава (Кирчо, прощавай – случи се неволно) и ми се размина ме обзе наистина свободолюбив дух.
Като бъдеща самоуверена и екстровертна личност, трябваше да споделя опианението от свободата. Подтикнат от вече зародилия ми се интерес към противоположния пол, предоставих безвъзмездно на по-красивите ми съученички свободата (и правото) да бъдат редовно опипвани по дупето и циците (или мястото където в бъдеще щяха да се намират). Скоро за първи път се сблъсках с репресивните органи на социалната несправедливост. Една от от по-неугледните ни съученички се оплака* (много интересно бе формулирано оплакването, защото нея никой не я беше докосвал) и 5-6 свободолюбиви младежи бяхме изпратени при директора. След като той ни черпи с бонбони, обеща да извика сексолог и се възползва от свободата си да не прави нищо повече.
В гимназията вече ми се драйфаше от свободата и глупостите, които пишеха за нея в учебниците по литература и сборниците с литературни анализи. Любим лирически герой ми беше Дядо Йоцо, който макар да не виждаше свободата, като пълен пич чуваше зеления цвят и надушваше светлината. Пълен джадай. Или ритуалните свещенодествия с кол на Баба Илийца, като избор и дълг на достойната и свободна личност.
Според новата вавилонска библиотека Wikipedia-та свободата е „способността да се действа съзнателно по здравомислещ начин и при самоконтрол в дадена градивна насока“. Мразя дефинициите. Още повече неточните. И най-вече включващи думичките ‘съзнателно’, ‘самоконтрол’, ‘здравомислещ’, ‘градивен’. Първите две олекват до безобразие само като вземем в предвид дълбините и силата на подсъзнателните ни стремления, и неспособността да се сложи граница между съзнателно и подсъзнателно. Без да задълбаваме повече в психоаналитичните простотии е ясно, че вторите две са направо лишени от смисъл. В лудницата си имат следния лаф: „Всички навън са луди“ (произнася се бавно, като се набляга на думите ‘всички’ и ‘луди’). Кой тогава е ‘здравомислещ’ и какво е ‘градивно’?
Истината батка е, че свободата струва пари… Даже много пари, защото включва цената на кофата с кокаин, в която ‘свободния’ човек си топи главата след като е чукал поредната манекенка. Също цената на неуязвимия джип (със софийски номер), който превръща всеки мухльо в магистрален каубой.
Лошото е, че живеем в репресивна страна и на хората почва да им писва от чалга лордовете. Обикновения човек се бунтува срещу свободата от типа „ше си праа квот’ си искам“ въпреки, че тази свобода е официално толерираната и подкрепяната от държавата.
* Сега е учителка в средното образование и съм сигурен, че се държи доста строго с ‘непослушните малки момченца, на които пишлетата им стават на кокалче’.
Шофьорски – из Благоевград
Нощ е – въртя с един тежък кадилак (или москвич от старите) из улиците на Благоевград. Сам в автомобила. Приглушена червеникава светлина от таблото. По радиото върви лек джаз. Като сцена от Туин Пийкс. Гледам как кротко се поклащат плюшените зарове, провесени от огледалото.
Идвам от Вароша – стария град. Колата плавно се накланя от инерцията при левия завой към Джамията. Улицата вече не е от широките. От следващата лява пресечка се подава автомобил. Аз проближавам спокойно, но той напира леко. Секунда преди удара навивам волана и натискам клаксона. Шофьора заковава за миг и ме гледа учудено. Разминах на косъм. Продължавам с вдигнат адренелин и поглед в огледалото за задно виждане. Въздъхвам и поглеждам пътя.. за да видя БЯЛ АВТОМОБИЛ отляво. Навивам рязко и форсирам за да избегна удара. Полицейската астра заковава за миг. Полицайте са толкова шокирани, че не трепнаха.
На петстотин метра отбих в една тиха уличка и си обещах никога вече да не шофирам с изгасени фарове.
Учителите – баровци?
Пристигам сутринта на работа (пардон – в кафето) и докато сърбам ароматната течност, гледам водещото заглавие на в-к Труд „До 920 лв. учителска заплата“. Уплаших се – хептен ще пропадне образователната система. Учителите трябва да са бедни… трябва да са мизерни. Поне добрите учители. Слушал съм, че в Лондон голяма част от студентките по предучилищна педагогика подпомагат образованието си чрез проституция и стриптийз барове. Тези жени след това се грижат за младите англичани… и май се справят добре.
Тъй като мизерията е по-скоро състояние на ума отколкото на джоба, заподозрях вселенския пъклен план – българското образование е застрашено - някой (феята на зъбките, Великия Часовникар или Бойко Борисов) искаше да убеди даскалите, че могат да са баровци…
Дръпнах вестника из ръцете на началника. Чета подробно… и се успокоявам. Осъзнвам, че тея 920 лв. (бруто) ще са колкото мегабитите връзка на БТК ADSL услугата. Хем ги имаш, хем си ги делиш с още 50 човека. При това офертата кърти мифки – тя е за 2009 г. С настоящите темпове на инфлацията, мога да кажа само: „Честито драги учители! Дано разберете колко малко ви ценим, за това, че се занимавате с малките лайненца, докато мама и тате правят парички.“
Няма значение, че голяма част от преподавателите са сульовци. Няма значение, че ги е страх от компютър и не знаят от къде се пуска мултимедиен проектор. Такива са защото трябва да са такива. За да се научат подрастващите, че образованието започва, чак когато завършат. Да се научат, че образованието не е задължително. Да разберат малките момченца, че псевдо-плочкаджията в Банско си бърка в гъза цял ден и взима колкото петима директори на училища. Да разберат и не толкова малките момиченца, че с едно разтваряне на краката могат да приберат половин учителска заплата.
Образованието ни е чудно! Нагледен и директен подход към децата. По някога груб и брутален.. но истински.
